Tripping
Essay by SabinaKa • April 19, 2016 • Essay • 1,543 Words (7 Pages) • 1,444 Views
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Философски факултет
Пътешествието |
Курсов проект по субектна онтология |
Сабина Кърлева, Философия, 61252
София, 2011
Често възприемаме пътешествието като изключително събитие, което изначално се различава от непосредствения ежедневен опит, т.е. пътешествието само по себе си е някакъв отрязък от време, който противостои на всекидневната реалност. Нашата цел не е да разглеждаме субективнто съдържание на такъв единичен опит, а да проследим пътешестването като особен режим на съществуване, за който са характерни преживяването на пространството и времето, в които субектът се променя.
Пътешестването е модус, в който на субективността й предстои да се разгърне в пространство и време и като такъв е специфично обвързан с проекта. В проекта желанието и волята на субекта са отправната точка на движението, на всяко потенциално случване. Субектът проектира себе си в пространство и време, които все още не притежава като своя актуалност, но които ще управлява чрез своята субективност. Така за пътешственика пространството и времето се превръщат в хоризонт на битието и в пътешествието си, като в свой собствен проект, субектът се самосъздава, той преживява себе си като хоризонта на собственото си съществуване.
Проектът е субективирането и управлението на пространството и времето като бъдещи реалности. В пътешестването, чрез опознаването на обективния свят, пространството се субективира, т.е започва да се преживява като принадлежащо на субекта. Това преминаване (обемане) на пространството от субекта се извършва в движението. Чрез него той преодолява своята отчуждена даденост, своята пред-разположеност на дадено място, което не е възможно да напусне. От субект, захвърлен в пространството, той се превръща в субект, проектиращ пространството и започва да го има като собствената си цел, като траектория на собственото си движение, като своя минала и бъдеща следа.
Затова и най-оснoвното за пътешествието е движението, то е вътрешният двигател на разгръщането на субекта в пространството. Чрез движението субектът преживява физическото пространство и го преживява, прави го свое собствено пространство. Пътешествайки, субектът не е удържан в движението си и в този смисъл инертен, а има последното като своя цел, като своя устременост. В този смисъл пътешествието е par exellence ентелехия, стремление към някакво съдържание. Движението е преместване в пространството, но, за да се осъществява, то носи проектността в собствената си актуалност, като винаги се „полага отвъд“ в една възможна посока. От онтологическа даденост в полето на субективния опит чрез пътешествието, пространството става екзистенциално съдържание, преживяност, усещане и събитие за място.
По този начин обективният свят престава да бъде даден за субекта опосредствано, т.е. като понятие (гледането на карти или фотографии на места), а става достояние на реалния опит. Пътешественикът прави обективния свят свой непосредствен опит. Така той снема опосредствената понятийност на света и последният се явява като екзистенциално съдържание, оживен свят, свят, който бива преживян от субекта.
Това субективиране на пространството се извършва във време и времето е неговото необходимо условие. В пътешестването субектът има пространството като свое време. В времевата проектност пространството престава да бъде отрязък или място, а става процесуалност, прехождане. Така пътешестването осъщестява пространството като траектория, субективният опит се разгръща във времето и субектът става центърът на преходното събитие на пътешествието. Тази континуалност, тази непрекъснатост на пространство и време в движението е модалността, в която пътешестващият субект разгръща и опознава сам себе си.
В пътешестването субектът реализира своята свобода и прави от обективно дадената реалност събитие. Така светът се случва за субекта, благодарение на собствената му свобода и се разгръща като отворена реалност, готова да бъде превърната в опит. Пътешественикът има тази отвореност на света в свободата си, в неограничената си възможност да я направи лично събитие, да я промени, да я обходи като твърдина. Сякаш светът е обективно пространство, наличност, която плаче да бъде направена субективно пространство и нечий път; сякаш дивата необятност на света страда да бъде направена събитийност, сякаш обективната реалност на света сама желае да бъде направена екзистенциано съдържание. Светът има своята актуалност в нечия свобода на движение.
Затова казваме и че пътешестването е само по себе си опознаване на духа на света, в пътешествието светът, освен в своята понятийна даденост, в своята пред-зададеност за опита, се разгръща най-вече като субект, бива опознаван като субективна реалност, с която пътешестващият се среща. Т.е пътешествайки човек се сблъсква с духа на света – в лицето на други култури и общества, други небятни светове... Т.е пътешествието е в най-висша форма процес на комуникация със света като субективност, опознаването на живия свят. Необятността на духа на света, на живото пространство, тези срещи и раздели със света по време на пътуването възстановяват една изначална свързаност на субект и свят, прекъсната от ограничеността на ненапуснатото място.
Проектиралият се в пространство и време субект бива отразен от живия свят и той вижда самия себе си в очите на света, за да се загуби завинаги в това отражение. Едва ли нещо може да бъде същото след подобен поглед към себе си. Така пътешествието се превръща тайнственият език, на който субектът общува с духа на света и със самия себе си в една непрекъсната процесуалност, която само свободата може да гарантира като истинска среща. Тези срещи и раздели с лицата на света в пътуването карат субекта да се чувства така сякаш е загубил самия себе си или поне това, което чувства, че е бил преди. Той все повече и повече се откъсва от онова, което е бил е преди проекта, преди да се положи в хоризонта на собственото си битие. Това, което той чувства като отдалечаване, все повече и повече ще се превръща в загубване на себе си в хода на пътешествието.
Пътят е среща, субективирано пространство, поредица от случвания във времето. Тази наситеност на събития и лица, на места и пътища прави времето тежко, преизобилно от множесвености, които трябва да бъдат положени някъде от субектността. Чрез пътешестването пространството и времето се обективират в паметта, паметта удържа опознатия свят в неговата събитийност и го обективира в спомена. Светът като събитие се обективизира като памет, в спомен за прехождане и преживяване, като времевеене и историчност. Субективираното и срещнато пространство, времето, превърнато в опит и история, биват уталожени в паметта, контруират се като исторически съдържания, като места на личната история. Срещите с духа на света, събитията на общуване с необятността на живото пространство стават лични съдържания, памет. Те са точките, които удържат кривата на личната история като разказ за срещата и загубата на себе си в пътешествието. В пътешествието субектът преминава през света, но в движението си все повече и повече се насища на него, приема го в себе си. Събитията на срещите в тяхната процесуалност променят субекта. Така пътешествието като личен проект се превръща в личен разказ, в който авторът се слива с разказваното.
...
...